Ктиторката е забулена с широка ъглеста забрадка, която обхваща шията и се спуска по раменете, така че е оставало да се вижда само лицето й. Светлоохровият цвят на забрадката почти се слива с охровия цвят на нимба. Тя е очертана с тънки черни и светлосини черти. Тази забрадка изглежда, че е била неразделна част от самата мантия, която е затворена на гърдите и се е обличала презглава. Нейният основен цвят, както и този на забрадката, е охров, върху него е била нанесена зеленикава багра, сега почти изпадала. Подплатата на мантия е охрово-оранжева. Ръбовете й са обточени с широки червени кантове. Долната дреха, с която е облечена жената, е светлосиня - гънките й са намелязани с тъмни черти. Асен Василиев, „Ктиторски портрети“, Издателство на БАН, 1960
„Отбелязахме, че и четиримата светци около ктиторката на северната стена (на така нар. Съборена църква - бел. моя) са в дрехи на военни светци. Тези към запад имат иконографските белези на св. Георги и св. Димитър. Фрагментите от надписи до източните двама светци позволяват те да бъдат идентифицирани като двамата Теодоровци. Другояче стои обаче въпросът с ктиторката. Булото, което покрива косите й, е по-скоро монашеско и една действаща царица не би могла да бъде изобразена с него. Подобно було и нимб виждаме при ктиторския портрет на вдовицата на деспот Елтимир и дъщеря на цар Смилец - Мария, изобразена в църквата в Полог (Македония). Наистина епохата, когато е създадена църквата, съвпада с част от царуването на Иван-Александър. Но тогава има и друга царица Теодора - първата съпруга на същия владетел, дъщерята на влашкия войвода Иванко Басараб, насилствено замонашена при втория брак на българския цар. Тук вече булото, нимбът и името на нейните покровители намират своето обяснение. Още в IV - V в. правото на ктиторство над дадена църква или манастир във Византия е било наследствено. Вероятно заедно с византийския церемониал това също е било възприето от нашите владетели при приемането на християнството. След дарението на цар Иван Асен II, с което се изгражда големия манастир „Архангел Михаил“, за търновските владетели от рода на Асеневци поддържането на манастира с дарения ще е станало семейна традиция.“
Лиляна Мавродинова, „Стенната живопис в България до края на XIV век“, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, София,1995
